"- О, със сигурност ще стигнеш някъде, стига да вървиш достатъчно дълго."


Така е казал Чеширският Котарак преди много време. Хубава приказка... Но аз не исках да стигам определено място, защото вече си имах такова. На мен ми се скиташе, затова ще ти разкажа моята приказка.


Вълшебството започна една вечер, когато чух магическа мисъл да мърмори под прозореза ми. Беше доста припряна и като че разиграваше сцени в главата си. Толкова дълбоко замислена мисъл!
Докато я наблюдавах с любопитен поглед, тя ме видя. Приближи се тихичко и ми подвикна:
- Хей! Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да следиш мислите на мислите? - ядосано тропна с краче.
Бях смаяна.
- Ти си странна мисъл - пророних с тих глас.
- Че кое ми е странното? Освен може би това, че съм твоята мисъл, която ти изпусна?
- Но аз не изпускам мислите си! - възпротивих се бурно аз.
- Да, да... всички това повтарят...
- Много си нахална!
- Почакай, нека не се караме. Кажи ми... защо не спиш? - попита ме мисълта, настанявайки се удобно в креслото срущу мен.
- Ами... искам да пътувам, но ме е страх.
- Когато искаш нещо няма страхове. Ти или го желаеш и си готов на всичко, или не.
- Да, но аз искам да пътувам, така че да се изгубя.
- Това е най-лесното. Просто затваряш очи и започваш да вървиш по непонятните улици на отнесените мечти.
- Няма как да се изгубя в нещо, което сама съм си измислила. - продължавах да упорствам аз.
- Има как, стига само да си го представиш. Опитай - посъветва ме тя и блажено затвори очи.
- Не! - извиках уплашено, чувствайки, че може да си отиде.
- Не? - въпросително ме погледна мисълта.
- Искам да се изгубя из тези местенца, но после искам да се върна Защо ми е да съм вечно изгубена?
Мисълта ме погледна с мъдър поглед. За първи път не изстреля отговора си. Това малко ме стресна. И когато вече бях решила, че съм сгрешила, тя проговори отново.
- Да, защо ли ти е да си вечно изгубена... ?
Звучеше сякаш не беше тя. После излезе от унеса си и заговори с живия си глас.
- Но всъщност, ти никога не можеш да се изгубиш завинаги. Не и докато си в мечтите и те обичат. Може би ще си мислиш, че си се изгубила, но винаги ще можеш да се върнеш на мястото, където се чувстваш у дома. Пътят ти е на една крачка от мечтата и на един миг разстояние от магията, която носиш в себе си.
Това беше. Тази мисъл не ми каза: " Надявам се, че съм ти помогнала...". Тя си го знаеше. Вместо това, простичко завърши:
- Сега ще тръгвам, защото ме чака дълъг път към съзнането ти.
Мисълта ми беше дала най-изящната истина. Толкова често се губя... Но винаги се прибирам на Луната. Стига само да си го представя и да ме почакаш...