Имало едно време един далечен свят. Той бил толкова неизвестен, че с годините бил избледнял до снежно бяло. Наоколо се ширела тишина и съвършена белота. В този миниатюрен свят живеела една малка овца, която си нямала нищо друго, освен един храст - с бели листенца, бели клони, бели цветчета. Храсталакът се сливал с всичко заобикалящо го, но овцата винаги знаела, че той е там и съществува, живее, вирее. Езикът, на който храстът и овцата си говорели бил чудат. Наричал се "тишина". Двамата приятели се забавлявали в тишина, смеели се в тишина, разказвали в тишина.
   Така овцата си живеела щастливо със своя храст, който обичала много. Сутрин хрупала сладко свежите му листенца, а вечер се сгушвала под белите м клони и спяла спокойно, сънувайки тихи бели сънища.
   Един ден храстът не се събудил. Малката къдрава овца започнала да го обгрижва, а любовта щ към крехкото растение нарастнала. Овцата усещала, че с всеки изминал ден се привързва все повече към окапващия храст. Не знаела, че през есента растенията заспиват своя зимен сън, за да се събудят отново през пролетта.
   Така овцата започнала да тъжи, а скръбта  щ ставала непоносима. Сърцето  щ започнало да бие толкова силно, че накрая се пръснало на милиони парченца. Всички те полетели и боядисали света в многобройни цветове. Листенцата на храста се оцветили в червено, жълто, кафяво. Затова есента е толкова пъстроцветна.
   Бяла останала само малката къдрава овца, която умряла в силна любов към храстчето. А пухкавият бял снежец вали всяка година, за да ни напомня за нея  и доброто  щ, всераздаващо се сърце.